Едно време Звездите не умирали. Хората не Мечтаели, а Били Щастливи - задоволявали се с Наличното и умеели да го споделят.                 Но Оракулът предрекъл наближаването на Нощта В Която За Първи Път Щяла Да Умре Звезда. А отдавна забравен Закон на Вселената гласи, че когато Звездите умират, Хората започват да искат повече от Наличното. В Нощта, В Която За Първи Път Щяла Да Умре Звезда трябвало да се роди и едно Момче. Единствено то можело да промени съдбата на Звездите и Хората – в Нощта В Която Момчето Навършвало Пълнолетие трябвало да погледне към небето, да види поредната умираща Звезда и да си Пожелае Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. Така предрекъл Оракулът.                 Какво му остава на Предсказанието на един Оракул, освен да се сбъдне? Една нощ Звездата Която Щяла Да Умре Първа потръпнала. -          Какво беше това? – учудили се другите Звезди. Не били виждали дотогава Звезда да потръпва. -          Чувствам нещо странно в Ядрото си - отвърнала Звездата Която Щяла Да Умре Първа, потръпвайки за втори път. – Сякаш Болката от Горенето намалява.     -          Ами това какво е? – от очите на Звездата Която Щяла Да Умре Първа била започнала да излиза пара. -          Мисля, че плача.. Защото мисля... мисля, че ми е Студено. Вече съвсем не чувствам Болката от Горенето в Ядрото си. Но все още съм гореща на повърхността и затова Сълзите ми се превръщат в пара. -          Глупости! Къде се е чуло и видяло Звезда да плаче? – възмутили се другите Звезди. -          Плача, защото се чувствам тъжна - глупав въпрос – глупав отговор. Сълзите й вече не се изпарявали. Капели. - Мисля, че... умирам? -          Но нима не знаеш? Една Звезда може да умре само, ако поиска да умре. А и Смъртта е като Болката – в нея няма нищо лошо - рекли другите Звезди. -          Болката от Горенето беше хубава. Всеки миг тя ми крещеше, че съм жива. Знам: и Смъртта ще бъде хубава. В Смъртта също се Гори, само че по различен начин и на различно място – съгласила се Звездата Която Щяла Да Умре Първа. – Не Смъртта ме натъжава. Натъжава ме Студеното. Вие не познавате Студеното. Студеното е празно и въпреки празнотата си успява да ми прошепне, че много скоро няма да съм жива. Едничкото ми оръжие срещу Студеното са Сълзите. Щом не ме е страх да плача, значи съм Силна. Но съвсем скоро Студеното ще замрази Сълзите ми и няма да мога да плача вече. Затова ще умра – защото искам да умра. Болката от Горенето... ми липсва.. Много. Твърде. Мно – Студеното замразило Сълзите на Звездата Която Щяла Да Умре Първа. След като вече не можела да плаче, не й оставало друго, освен да Се Усмихне и да Умре Първа. Умряла Първа толкова красиво, колкото само една Звезда може да умре. Докато изтривала Сълзите си преди да Умре Първа, ледените късове порязали очите й, намокрили се с Кръвта й, която при Звездите не е Кръв, а е Огън, и се изсипали блестящи над Хората. Хората ги нарекли Метеори, а Силните парченца, които не се разтопили в Небето и стигнали до Земята – Метеорити. Това са Метеоритите – едничките оръжия на Звездите срещу Студеното, облицовани със съсирена Огнена Кръв.                 В това време, докато Звездата Която Щяла Да Умре Първа плачела и Умирала Първа, сред Хората се родило едно Момче. Родило се мъртво. Хората не били Мъдри, колкото Звездите, за да знаят, че в Смъртта няма нищо лошо. До онзи момент обаче Хората не се натъжавали от Смъртта, защото се задоволявали с Наличното и Били Щастливи. Дори когато момченцата се раждали мъртви. За зла беда, Майката на нашето Момче съзряла Сълзите на Звездата Която Щяла Да Умре Първа. Майката на Момчето виждала Звездите, но не можела да чуе разговора им, тъй като те били твърде далеч, а тя – твърде изморена от родилните болки. Бидейки Проста Женица, помислила, че Звездата Която Щяла Да Умре Първа била натъжена заради Смъртта. И, бидейки Проста Женица, решила да подражава на Звездите – натъжила се и тя заради Смъртта на Своето Момче. И, натъжавайки се, за първи път пожелала Повече от Наличното: гледала как Звездата Която Щяла Да Умре Първа Умирала Първа и Мечтаела Момчето да се съживи.                 Не щеш ли, Момчето проплакало, размърдало пръстчета – съживило се. Това се случило, защото какво му остава на Предсказанието на един Оракул, освен да се сбъдне? А и защото Бабите от Селото, които присъствали на раждането, ударили на Момчето няколко здрави Плесника. Майката на Момчето обаче, бидейки Проста Женица, тръгнала из Селото и от врата на врата разправяла: -          Звездите се натъжават от Смъртта; значи е редно и ний да се натъжаваме; значи е редно да пожелаваме Повече от Наличното; а като пожелаем Повече от Наличното, когато някоя Звезда умира, пожеланото ще се сбъдне. Цяло Село разгласило сред останалите Хора:         -          Звездите се натъжавали от Смъртта; значи било редно и ний да се натъжаваме; значи било редно да пожелаваме Повече от Наличното; а като сме пожелаели Повече от Наличното, когато някоя Звезда умирала, пожеланото щяло да се сбъдне. При тази Новина Хората запретнали ръкави и се заловили да се страхуват от Смъртта; значи, да искат Повече от Наличното преди Смъртта; значи, да не споделят Наличното. Радвали се, когато Звездите умирали, защото можели да ги натоварят с нахалните си Мечти и Не Били Щастливи, тъй като тези Мечти така и не се сбъдвали. Защото били нахални.   Минало се време и Момчето поотраснало. Искайки да стане по-умно от Майка си, която била Проста Женица, то седнало да чете Книжки. Един ден в Селската Библиотека се натъкнало на Книжка с Приказки за Бедни Бъдещи Принцеси и Принцове на БЕЛИ Коне. (Бялото е хубав цвят, но не и ако си БЕДНА Принцеса. Ако разбирате какво искам да кажа. – лир. отклон.) Случвало ли ти се е, Малки Читателю, когато си бил още по-малък, да се влюбиш в някой от героите в комикс или анимационно филмче? Е, тъкмо това се случило с Момчето. Само че тогава нямало ни комикси, ни анимацийки - най ми имало Книжки с Приказки. Момчето от първо четене Обикнало една от Принцесите в Книжката, изобразена след Забогатяването й, разбира се. Обичало я от Цяло Сърце. Тъй като никой не си бил направил труда да нарисува Бащата на Принцесата – Кралят, нямало кой да обяви Ръката Й за награда. Момчето било изправено пред тежко Изпитание: трябвало сам-самичко да измисли как да спечели Сърцето на Нарисуваната Принцеса. След като поумувало известно време, Момчето разбрало, че, при все че било по-умно от Майка си, която била Проста Женица, все още не било достатъчно умно, за да намери Солюшън за този Проблем. Имало да изтече още много вода, преди Чичо Гугъл да се пръкне на бял свят. Момчето решило да откъсне Страницата с Нарисуваната Принцеса от Книжката с Приказки, да я сложи на сигурно под възглавницата си, да поизчака година-две, пък тогава да му мисли. Речено-сторено. Откъснало Момчето Нарисуваната Принцеса от Книжката с Приказки, като не забравило да направи на пух и прах и Страницата с Нейния Принц, и тази с Белия Му Кон. Хората казват, че когато се късат Страници от Книжки, Мрачни Дни настъпват. Нищо, че за Някого една Страница може да означава Всичко, а за Другите – почти Нищо. Нищо, че Някой може да иска с Цялото си Сърце тази Страница да бъде Само Негова, а Другите едва ли биха забелязали отсъствието й. Да не говорим, че Книгите, противно на мнението на определени Хора, не чувстват Болка. Понякога Болка по тяхните Страници чувстват само Хората, особено тези от тях, които са влюбени в някоя илюстрация. А и Болката е като Смъртта – в нея няма нищо лошо. Но Приказката си върви. Когато се късат Страници от Книжки, Мрачни Дни настъпват. Мрачни Дни настъпили и за Селската Библиотека: вече никое Дете не можело да прочете тъкмо онази Приказка от тъкмо онази Книжка с Приказки. Така Момчето извършило своето Първо Дело на Висш Егоизъм.   Сезоните се редяли, а Момчето от ден на ден Обиквало все повече Своята Нарисувана Принцеса. Всяка Сутрин ставало Момчето в по-ранни от Ранните Зори, за да се любува на портрета й до... Ранни Зори. Споменът за прекрасния образ го дарявал с достатъчно Сила, за да свършва цялата си Тежка Работа през деня. Споменът за прекрасния образ го дарявал и с достатъчно Глупост, за да не се замисля за кого всъщност вършело цялата тази Тежка Работа. Всяка вечер лягало Момчето, само прегръщало тялото си, тъй като Нарисуваните Принцеси не прегръщат, и заспивало уморено. Дори в морния си сън обаче внимавало да не отпуска твърде тежко глава върху възглавницата, да не би да нарани Нарисуваната Принцеса, която си почивала на топло отдолу. Не щеш ли, Мома от Селото видяла Момчето и тутакси се влюбила. Момчето било Нежно и Щастливо единствено в Скромната си Стаичка, насаме с боготворената от него Нарисувана Принцеса. Излезело ли навън, превръщало се в Арогантен и Начумерен младеж. Затова Момата от Селото го Обикнала от Цяло Сърце. Майката на Момчето, при все че била Проста Женица, а може би тъкмо поради това, била и Добра Женица. Тя също Обичала сина си от Цяло Сърце. Преди време, когато било още малко, Момчето си нямало любима Нарисувана Принцеса, ами си имало любима Вкусна Каша. В мига, в който Обикнало Нарисуваната Принцеса от Цяло Сърце, Момчето от също толкова Цяло Сърце Намразило Вкусната Каша. Тя му напомняла за това колко далеч от него била Принцесата не само по Измерение, но и по Богатство. В онези далечни времена обаче Децата все още почитали Родителите си и Момчето скрило своята Омраза Към Вкусната Каша от Майка Си. Ден след ден Майката на Момчето продължавала да му носи Вкусна Каша и да вярва, че така правела Тежката Работа по-лека. Дори и Най-Прости Женици, Майките винаги усещат кога отрочетата им Обичат Някого. Майката на Момчето и тя усетила Любовта на Детето си. Усетила също, че то не Било Щастливо в тази Любов. Боляло я с него, както само Майките ги Боли. Дори и Най-Прости Женици, Майките винаги усещат кога Някой Обича отрочетата им. Майката на Момчето и тя усетила Любовта на Момата от Селото. Особено Най-Прости Женици, Майките си мислят, че на своя глава могат да избират в кого да се влюбят отрочетата им. Майката на Момчето и тя си помислила същото. Не харесвала особено Момата от Селото, но от нямане що да прави, решила да сватоса Детето си с нея, за да спре Болката.  -          Слушай, дъще, какво ще направим! - рекла тя на Момата от Селото. – Син ми много Обича една Вкусна Каша. Ден след ден му нося от нея, за да правя Тежката Работа по-лека. Ще те науча как да приготвяш Кашата и утре ти ще му я занесеш. Вкуси ли от нея, ще те Обикне в миг. Така и направили. Майката на Момчето научила Момата от Селото как да приготвя Вкусната Каша и на другия ден сама Момата му я занесла. Щом видяло Момата и Кашата обаче, Момчето в миг започнало да Ругае Момата, а да вкуси от Кашата не искало и да чуе. Момата трябвало да си отнесе Кашата обратно в Селото. Ръцете й били изгорени от дългото носене на топлата паница, но тя не заплакала. Обичала Момчето много и нямало да се откаже: щяла да му приготви нова Вкусна Каша, която да му занесе на следващия ден и не искала в Кашата да падат Сълзи - да не би да развалят вкуса й. Ден след ден носела Момата от Селото Вкусна Каша на Любимото си Момче; ден след ден то я Ругаело, не искайки и да чуе да вкуси от Кашата; ден след ден паницата изгаряла ръцете на Момата, но тя не заплаквала, тъй като се страхувала да не развали вкуса на новата Каша. -          Утре сама аз ще приготвя Вкусната Каша за Сина Ми - рекла един ден Майката. – Може би ти не я приготвяш достатъчно добре и ароматът й не е достатъчно добър, за да го подмами да вкуси от нея. Това ще да е. Така и направили. На другия ден Момата от Селото занесла на Момчето Вкусна Каша, която сама Майка Му била приготвила. За зла участ, Момчето от вечерта било намислило този път да вкуси от Кашата и да нарани Момата още по-дълбоко. Подсмихвайки се под все още девствения си мустак, то тикнало една лъжица с Вкусна Каша в устата си. Не минала и секунда, преди да изплюе Кашата право в лицето на Момата от Селото. –        Какво е това?! – разкрещяло се момчето, вече с празна уста, но отново в лицето на Момата от Селото. – Та аз Обичам Принцеса! Изям ли цяла паница от Евтината ти Каша, как ще целувам после потрета й? Допирът на Кашата ти се струва на бузите и езика ми като докосване до Жабешки Трупове. А дъхът на Комодски Варан сигурно има по-добър аромат... Заплакала тогава Момата от Селото. Заплакала, защото вече нямало да приготвя Каша, чийто вкус можела да развали със Сълзите си. Принцесите не ядат Евтина Каша. Момчетата, които Обичат Принцеси – също. А Кашата била Вкусна. Заплакала и Майката на Момчето. Заплакала, защото разбрала за Омразата на Момчето към Кашата. Синовете Обичат Евтините Каши на майките си. Синовете, които Обичат Принцеси – не. А Кашата била Вкусна... Заплакало и Момчето. Защото Кашата била Вкусна. За първи път то разбрало какво означава Да Бъдеш Обичан от Цяло Сърце: когато Някой те Обича от Цяло Сърце, ден след ден ти приготвя Вкусна Каша. Ала Момчето не оплаквало страданието на Обичащата Си Майка, нито Любовната Болка на Момата от Селото. Оплаквало собствената си Любовна Болка: Момата от Селото можела да му докаже Обичта си, а неговата Нарисувана Принцеса – не. Хората казват, че щом Някой оплаква Своята Болка, вместо Чуждата, щом Някой Обича Нарисувани Принцеси, вместо Смирените Моми, които Обичат него, то този Някой е Злодей Най-Страшен. Но нима това, че все пак Обичаш Някого от Цяло Сърце, не те прави достатъчно Добър? Нима не е нормално Твоята Си Болка от Горенето да те Боли повече от Чуждата, тъй като Твоята Си Болка от Горенето пари вътре в Теб, а Чуждата - в нечие друго тяло и ти можеш само да видиш нейния дим? А и Болката е като Смъртта – в нея няма нищо лошо. Но приказката си върви. Момчето се прочуло като Злодей Най-страшен, който оплаквал своята Болка, вместо Чуждата; който Обичал Нарисувани Принцеси, вместо Смирените Моми, които Обичали него. Така Момчето извършило своето Второ Дело на Висш Егоизъм.   -          Когато Някой те Обича от Цяло Сърце, ден след ден ти приготвя Вкусна Каша. Моята Принцеса е Нарисувана и не може да приготвя нищо. Как да разбера дали ме Обича от Цяло сърце? – започнало да се пита Момчето и тази мисъл Мира не му давала. Ден и нощ плачело над образа на Нарисуваната Принцеса, внимавайки да не я измокри със Сълзите си. Накрая Момчето решило да се обърне към Маргаритките по Поляните, тъй като им се носела слава, че били вещи по Въпросите на Обичането. -          Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме... Не Ме Обича! – Първа Маргаритка. С треперещи пръсти, Момчето откъснало Втора. -           Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме... Не Ме Обича! – Трета Маргаритка... -          Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме... Не Ме Обича! – Деветдесет И Трета Маргаритка. Очите на Момчето вече били така замъглени от Сълзи, че едвам виждало и Маргаритките, и Поляните. Пипнешком откъснало Деветдесет И Четвърта Маргаритка и за деветдесет и четвърти път тя му казала, че Нарисуваната Принцеса не го Обичала. -          Обича Ме, Не Ме Обича, Обича Ме... Не Ме Обича! – Сто И Първа Маргаритка. Този път Момчето се ядосало. В яда си започнало да изтръгва Маргаритките из коренче и грубо да чупи белите им ръчички. Триста И Тридесета Маргаритка. Седем Хиляди Четиристотин И Дванадесета Маргаритка. Не след дълго Поляните в цялото Кралство се покрили с ампутирани листенца и трупове на Маргаритки. По онова време все още имало достатъчно Маргаритки, Други Цветя и Девствени Лесове, така че Природозащитничеството не било на мода, но да оставиш цяло Кралство без ни една жива Маргаритка си се смятало за злодеяние. Така Момчето извършило своето Трето Дело на Висш Егоизъм.   Хората били започнали да искат Повече от Наличното. Досущ като тях, Момчето не се примирило с отговра на Маргаритките. Решило да отиде През Девет Планини в Двайста и да поиска съвет от Оракула. -          О, Мъдри Оракуле! – започнало Момчето. - Дойдох при теб през Девет Планини в Двайста, защото само Ти можеш да ми помогнеш. Попитах Маргаритките по Поляните и те ми отговориха, че Нарисуваната Принцеса, която Обичам от Цяло Сърце, не ме Обича от Цяло Сърце. Право ли казват? -          Защо ти трябваше да питаш Маргаритките, синко? – въздъхнал Оракулът. – Хората се съмняват в онова, което не могат да Видят и Пипнат. Обичта от Цяло Сърце е толкова Истинска, че може да бъде и Видяна, и Пипната. Никой не се съмнява в нея. Имаш ли Съмнения, то се знае: Момичето не те Обича от Цяло Сърце. Момчето цяло поруменяло от срам, но неговата Обич си била от Цяло Сърце, а на Обичта от Цяло Сърце трудно й омръзва да се Излага. -          Но Моето Момиче е Нарисувано! Мъдри Оракуле, То си няма Сърце. Може би затова не ме Обича от Цяло Сърце? – На Обичта от Цяло Сърце трудно й омръзва да си изсмуква от палците на краката Причини за Липсата на Обич в Отговор. -          Много ти се моля, Оракуле, научи ме как да я Съживя! - Трудно й омръзва на Обичта от цяло Сърце да си изсмуква от показалците на краката Планове за Премахване на Причините за Липса на Обич в Отговор. Оракулът погладил дългата си брада и запалил лула с Чудодейни Билки. Много внимавал да не опърли рунтавите си вежди, които били навсякъде. След като помълчал известно време, се заел да Говори. Чудодейните Билки го били хванали, затова Говорил Дълго и Доста Объркано. В общи линии Казал следното: -          Да Съживиш Нарисувана принцеса е Много Трудно – Невъзможно, бих казал, ако съществуваха Невъзможни Неща. Тази труднотия може да се изпълни само в Нощта В Която Ти Навършваш Пълнолетие. Само Ти можеш да Пожелаеш Сърце за Момичето. И то ще Обича с него Този Когото Зърне Първи. В съдбовната Нощ обаче ще имаш право на едно-едничко Желание. Аз вече съм предрекъл: Ти ще Пожелаеш Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. А Каквото е Писано, Това Ще Стане. Роден си, за да Бъдеш Герой. Всички Родени, за да Бъдат Герои, дори и да имат Вътрешна Борба, накрая избират Общото Благо пред Личното Щастие. И Ти така ще направиш. Виждам. Ще последваш примера на предците си: чичовците ти Хектор от „Илиада” и Иисус от „Новия завет”; дядо ти Коледа, който всяка година вдига диоптера на очилата си от четене на невръстни почерци. Тормози Джуджетата, въпреки Доброто си Сърце. Да, той съществува! Точно колкото са съществували Хектор и Иисус такива, каквито ни ги описват... Що се отнася до Твоето Момиче, за нея нищо не може да се направи. Вместо да се Разплаче от черната вест, Момчето избухнало в Смях. То било от Хората Които Не Пушат Чудодейни Билки Но ги Хваща Когато Другите Пушат.          Влиянието на Чудодейните Билки отслабнало тъкмо навреме, за да посрещне Момчето Нощта В Която Навършвало Пълнолетие. Седнало на един камък, вторачило се в Небето и взело да се Тревожи. На сутринта щяла да се състои решаващата битка от Войната за Земята На Маргаритките (Войната за Земята Без маргаритките, ако трябва да бъдем исторически и географски коректни – „Списък на Най-Безумните Войни в Историята, т.е. Списък на Всички Войни в Историята”). Работата била там, че след Третото Дело на Висш Егоизъм на Момчето, Кралството се превърнало в желана като руйно вино глътка за всеки Уважаващ Себе Си Владетел. По онова време туристите все още се интересували предимно от Природата на една Страна, не толкова от Нощния Живот в Страноприемниците й. И тъй като по онова време все още имало достатъчно Маргаритки, Други Цветя и Девствени Лесове, едно Кралство Без Маргаритки представлявало нечувана забележителност. Съседното Кралство тръгнало на Война за покоряването на драгоценния ресурс.   Но не битката тревожела Момчето, въпреки че самото то предвождало войските на своето Кралство. Момчето знаело, че му било Писано да погледне към Небето, да види поредната умираща Звезда и да си пожелае Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. А щом Хората отново щели да се задоволят с Наличното, битка нямало да има. Друга била Болката на Момчето: тревожела го мисълта за Нарисуваната Принцеса, на която не й било Писано да Оживее... То се случило изведнъж. Момчето усетило, че му се завива свят; задушавало се да седи под огласяното от щурци Небе; копнеело час по скоро да се завърне при Своето Момиче. Болката му се превърнала в Най-Силната и Искрена Болка – толкова Силна и Искрена, че не предизвикала Сълзи. Предизвикала Действия. Момчето рипнало от камъка и хукнало към Дома с разгърмяно Сърце. Бягало със стократно всички сили, но бягането не му тежало – сякаш всичките му органи били пълни с Магнитчета, а Страницата с Нарисуваната Принцеса цяла била един голям Магнит. Много скоро Момчето стигнало Родния Дом. Дотичало до вратата на Скромната Си Стаичка и здраво я залостило. Заръчало на Майка си да не отключва, каквото ще да става. Каквото и да чуела отвътре. Чак когато се отпуснало обратно на камъка под огласяното от щурци Небе, Момчето осъзнало, че било капнало от умора. Но вече имало много по-важна причина да не изпуска Небето от поглед.  Звездата Която Щяла Да Умре Поредна нямало да спаси Целия Свят. Тя щяла да спаси свидната му Нарисувана Принцеса. Тяхната Любов.    И станала тя, каквато станала. Момчето съзряло Поредната Умираща Звезда, ала не си пожелало Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. Пожелало си Неговата Нарисувана Принцеса да Оживее и да получи Сърце. Предсказанието на Оракула не се сбъднало. Може би защото Чудодейните Билки не просто разхлабили, а направо свалили белезниците от езика му – в противен случай едва ли щял да разкрие пред Момчето едничкия начин за Съживяване на Нарисуваната Принцеса. Предсказанието на Оракула не се сбъднало. Може би Момчето свърнало извън Написания си път на Герой, защото било омагьосано от Чудодейните Билки,. Чудодейните Билки така си правят: карат Хората да обърнат гъз на Лицемерните Саможертви и да постъпват според Гласа в Гърдите си. Но с Чудодейните Билки Гласът в Гърдите е по-силен и сладкодумен, отколкото и на самия Глас му се иска. И стават Бели. Но не бива за всяка Беля да съдим Чудодейните Билки. Истината е, че в Живота става не, Каквото е Писано, а Каквото Променим. Защо на никой от предците на Момчето не му било дошло на ум да избере Личното Щастие пред Общото Благо – не знам. Знам обаче какво се случило по-нататък. Мислите си, че Момчето мигновено се завтекло към Дома? За да види час по-скоро Живата си Любима? Не. Тъй като Момчето не си Пожелало Хората отново да се задоволяват с Наличното, Владетелят на Съседното Кралство нямало да се задоволи със собствените си Обширни Земи. Предстояла решаващата битка от Войната за Земята Без Маргаритките. Момчето можело да Умре. То си спомняло думите на Оракула, които гласяли, че Живата Принцеса ще Обикне от Цяло Сърце Този Когото Зърне Първи. Момчето можело да Умре. Не искало Живата Принцеса да го Обиква от Цяло Сърце, ако след това щяла да изпита Болка по Смъртта му. Неведоми са пътищата на Човешката Мисъл. Със същата лекота, с която избрало Личното Щастие пред Благото на всички Хора - с още по-голяма лекота дори - Момчето предпочело Благото на Една Жена пред Собственото си Щастие тя да го Обикне от Цяло Сърце, дори и в сетните мигове на Живота му. Мисълта на един Егоист...   Слънцето се показало на Хоризонта. И Момчето се показало на бойното поле. Тук няма да отдаваме почит на военни подвизи. Били те и Героични, се случват в нещо, което никак не трябва да се случва – Войната. И никоя Смърт във Войната не е Геройска. Само Смъртта на Краля е Геройска. Стига, разбира се, той да благоволи да се сражава редом със Селяните си. В една Война само Кралят може да Умре за Собствената си Кауза. Тук е мястото да отбележим, че Момчето (както може да се очаква от Егоист като него) се биело за Собствената си Кауза. Както знаем, Момчето било влюбено в Нарисувана Принцеса, която не можела ни да Прегръща, ни да Целува, ни Птички и Пчелички. Ето защо то не прекарало възмъжаването си в Прегръщане, Целуване, Птички и Пчелички, както много свои побратими. Хранело се с Вкусна Каша (а може и да е бозало девет годин – това не ни е известно), обучавало се в изкуството на Войната и станало Най-Напетия Юнак по тези земи. Победата била в меча в неговите ръце и за награда му обещали Половината Кралството. Тъкмо когато Момчето щяло да нанесе Победния Удар, при него дотичал Запъхтян Вестоносец. -          Простете, че Ви безпокоя в такъв момент, Най-Напети Юначе, но ме праща Клетата Ви Майчица! Заръча на часа да Ви предам , че в тъмна доба Момата от Селото, която Ви Обичаше от Цяло Сърце, е пристигнала в Дома Ви; меден глас пеел зад Заключената Врата и тя я разбила, помрачена от Ревност; насред Скромната Ви Стаичка стяла Чудно Красива Принцеса; цяла в позлата; светела ясно като Слънце; Принцесата зърнала Момата от Селото и я Обикнала от Цяло Сърце; Чудно Красивите Принцеси винаги получават онова, което Пожелаят – запленена от дивната й хубост, Момата от Селото също Обикнала Принцесата; казала, че през целия си живот била Обичала от Цяло Сърце само Вас, но Вие сте й донесъл Болка и затова от днес нататък нямало да се занимава с Мъже; докато Принцесата и Момата обменяли клетви в Любов от Пръв Поглед, Клетата Ви Майчица побързала да ме повика. Плачеше горко, тъй като сте наредил Вратата да не се отключва, каквото ще да става... -          Помни какво ще ти кажа, Запъхтени Глашатаю! – Момчето едвам говорело от Тъпата Болка, с която известието ударило главата му. – Кажи на Клетата ми Майчица, че съм загинал в битка и като Лъв съм се борил за Живота си. Заклевам те, нека тя не нивга не научи, че сам съм пожелал Смъртта. На Момата от Селото предай, че съм я Обичал от Цяло Сърце. Оставям й Половината Кралство, заедно с благословията да вземе за жена Чудно Красивата Принцеса и нека двете царуват заедно, Докато Смъртта ги Раздели. На принцесата... не казвай нищо. Пред теб с Гордост ще призная: Не Момата от Селото, а Принцесата Обичах от Цяло Сърце. Но никому недей издава Тайната ми. Сърцето ми подсказва, че колкото е Чудно Красива, толкова е и Чудно Добра. Разбере ли, че съм я Обичал и Умрял, ще се натъжи, макар и да не ме Обича. Искам само Щастие за Нея! При тези думи Момчето стиснало зъби, развъртяло бясно меча си и Победило. Спечелило Половината Кралство, за да мове Принцесата да стане Истинска принцеса. Докато се биело, обаче, позволило да го ранят на Смърт. Усмихнало Се при спомена за Страничката с Нарисуваната Принцеса и Умряло.                Хората не възпяли Момчето в своите Песни. Не му издигнали Паметници. Били му Сърдити, че Не Пожелало Звездите никога повече да не умират и Хората отново да се задоволяват с Наличното. Ала Звездите нямали кой знае колко против да Умират, защото си знаели: Смъртта е като Болката – в нея няма нищо лошо. Проблемите на Хората с Наличното пък съвсем не ги трогвали. Звездите били Духовни и нищо не разбирали от Налично. Видяли как Момчето се Усмихва и Умира.  Невидими за Хорските погледи заради Слънцето, те кимнали одобрително. Не разбирали от Наличното, но били вещи по въпросите на Живеенето Заради Собствените Желанията на Сърцето. Според Абсолютната им Мъдрост да поставяш Личното си Щастие и Щастието на онези, които Обичаш, пред всичко останало, си било съвсем в Реда на Нещата.    Неведоми са пътищата на Човешката Мисъл. Водено от Егоизъм, Момчето се отказало да бъде Герой на Хората, но сторило това, за което малцина Герои и ни един Обикновен Човек имат Сила: било достатъчно Велик Егоист, за да не натяква Болката си в търсене на чуждо Признание. Докато имало За Какво Да Се Бори, помитало всички пред себе си. Когато вече нямало За Какво Да Се Бори, отстъпило оръжията си на всички пред себе си. Велик Егоист. 

За този пост-разказче-приказка, имам едно определение... странно. Не защото е лошо написано... просто някак си през цялото време докато го четох ту аха-аха да мине границата на нещи наистина великолепно баписано - ама не. Както и на моменти тъкмо да си кажа "хм, поредното разкажче за принц, добро, зло, предсказания и с поука тип П.Куельо (демек - това е вселенска истина и всички я знаем, ама нямаме дар слово да я опишем толкова увлекателно)" - ама не.
А може пък и просто да не става с 1 четене... ще опитам пак след няколко дена в друго моментно настроение... знае ли се...
ПС: И все още си държа на призива "Продължавай да пишеш" ... ако не друго, поне в еднообразие не може да бъдеш обвинена! :)

Киро